БУДИЗМЪТ В ЯПОНИЯ

    

Будизмът е внесен в Япония през 6-ти век. Той бързо се разпространява в средите на тогавашната аристокрация, която първоначално го в възприемала като олицетворение на напредналата китайска цивилизация от една страна и като един вид екзотична континентална магия, от друга.
     Чрез будизма в Япония навлиза цял пантеон от нови божества, както и една нова интерпретация за това какво се случва с човека след смъртта му.  Първоначално,  да отговаря за будистките работи е назначен кланът Сога. И въпреки че реформите Тайка от 645г. довели до упадъка на този клан, новата религия останала невредима. Нещо повече – създателите на реформата били  радетели на разпространението на китайската култура в Япония и правителството официално приело будизма  под прякото си попечителство. Не след дълго сред аристократичните кръгове на новата религия започнало да се гледа като на помощно средство за умилостивяване на природните и светски стихии, за лекуване на болестите на височайшите особи, и за успокояване на душите на мъртвите.
     Но това, което японската аристокрация възприема така радушно и с готовност, поне  на този първи етап от развитието на будизма в Япония, всъщност била са само черупката и най-повърхностните щрихи на тази дълбока философска система. Още много време трябвало да изтече  преди японецът да вникне в  същността на будизма. Аристократите от седми век не са се интересували от религиозният дух на будизма, от индивидуално спасение на душата, което той проповядвал и още по-малко от начините за постигането му.  Чак в епохата Хеян те осъзнават колко ефимерен е този земен  живот, изпълнен с горчивина и сладост,  и интелектуалното пътешествие по следите на една по-голяма истина, започва.  
    И така будизмът бил внесен Япония и тръгнал по дългия път на развитието си, по който от една китайска заемка  щял да еволюира до нещо ново и уникално,  и чисто японско. Като първи етап на това развитие, когато китайското влияние още е доминиращо, можем да посочим Шестте нарски секти.    
      С преместването на столицата в Нара през 710г.,  развитието на будизма навлиза в нова фаза. От Китай са внесени прочутите шест школи, чиито учения стават основа за създаването на Шестте нарски секти, а именно – Куша, Джоджицу, Рицу, Санрон, Хоссо и Кегон. Това са първите будистки “секти” в Япония, макар че едва ли е коректно да се наричат с това име, тъй като две от тях никога не успяват да си извоюват независим статус и освен това всички те се изучават и помещават в земите на един и същ манастир. Техният основен принос за развитието на будизма, е че на практика  чрез тях отведнъж в Япония са внесени хиляда години будистка история и развитие. Несъмнено манастирските монаси не са можели  да осмислят изведнъж толкова много знание  и информация.  Но семената на бъдещите секти Тендай, Шингон, Дзен, Чистата Земя и Ничирен  се съхраняват и по-късно покълват именно от Нара.    
   В периода Хеян будистките манастири вече са и центрове на културата, наравно с хеянския двор, който тогава изживява дните на най-големия си разцвет.  Аристокрацията и духовенството владеят политическия, икономически, културен и религиозен живот на нацията. В този период на относителен “мир и спокойствие” (Хей-ан), се появяват някои нови будистки школи, две от които бързо спечелват авторитет, а също така – икономическа и политическа власт. Това са школите Шингон  и Тендай.  И двете са внесени директно от Китай и се развиват, печелейки последователи из Япония по едно и също време. Монахът Куукай (774-835), известен с посмъртното с име Кобо Дайши, отива в Китай и след завръщането си в родината основава сектата Шингон.  Куукай е прочут с всевъзможните си умения и чудесата, които извършва по време на пътуванията си из страната. За него е разпространено вярването, че не е мъртъв, а се намира в състояние на самадхи (транс или медитация) и отново ще слезе на земята, когато светът се нуждае от него. Това в известен смисъл е вярно – приносът му към по-нататъшното развитие на будизма, както и към почти всеки аспект на японската култура –  писмеността,   литературата  и др., е огромен.  И до днес Шингон е една от най-мощните будистки секти в Япония, а императорското семейство се е придържало към ритуалите й чак до Реставрацията Мейджи.  Също така, тя оказва огромно влияние върху разпространението на аскетичното религиозно движение Шугендо.
    Сектата Тендай е внесена в Япония и основана от съвременника на Куукай – Сайчо (Денгьо) Дайши (767-822). Главният й храм  – Енрякуджи, се намира в една планина, в близост до Киото и е център на сектата до 1574г, когато Ода Нобунага го разрушава. Смята се, че тази планинска местност е избрана заради нейната изолираност, в стремеж към уединение.  По-късно обаче, монасите от школата започват често да се месят в дворцовите и политически игри. На няколко пъти монасите-войни от планината Хией дори нападат столицата. Трябва да отбележим, че почти всеки от основателите на “новите школи” на камакурския будизъм – “Чиста земя”, Ничирен и Дзен, са били обучени в Тендай. И до днес влиянието на тази секта може да се види в множество основни будистки учения.     
     Историческият фон, на който се разпространяват  “новите” будистки секти – Ничирен, Дзен и “Чиста земя”, коренно се различава от парфюмираната изтънченост на хеянската дворцова градина.  Можем да кажем, че в периода Камакура се наблюдава отказ от идела на изисканата, но и префърцунена  култура, родена в средите на аристокрация и духовенството. Тя е заменена с  носталгия по една по-първична и по-естествена форма на културата и обществото. В много от аспектите на културата от периода Камакура – изкуството, литературата и  не на последно място – религиозните течения,  виждаме едно ново и разпалено търсене на смисъл, сигурност и обяснение за  явленията в живота. Това търсене вероятно е провокирано от самата същност на тази епоха, изпълнена със събития и промени, както и от историческите събития, които са я предшествали. Времената, предшествали периода Камакура, са наситени с несигурност, вътрешните войни и  природните бедствия  препускат главоломно едно след друго, устоите на стария свят се разтърсват, за да отстъпят място на новия ред.  Пророците не спират да проповядват идването на Края на света,  настъпва времето на “маппоо” – “Краят на  будиския закон”.   Шинран, основателят на влиятелната школа  Джодо Шиншу, казва, че живее в ерата на упадъка, когато човешкото същество не може дори да се надява, че ще успее да се спаси със собствени сили от мъчителния цикъл на прераждането.  Според него той и съвременниците му са толкова дълбоко затънали в кармата на злото, че са напълно неспособни да изпитат истинско себеотрицание и милосърдие, необходими за да станат бодисатхви.
    Реалните исторически събития, които провокират песимизма на това учение, са войните Хооген,  Хейджи, Гемпей и последиците от тях.  С идването на Тайра но Кийомори на власт се отключват механизмите, които ще доведат първоначално до хаос и смут, а в крайна сметка ще ознаменуват началото на една нова епоха.  Аристокрацията наблюдава онемяла узурпирането на властта, която, заедно с икономическата мощ, бързо  се изплъзва от ръцете им.  И докато титлите прогресивно губят реалната си стойност, господари на императорския двор стават корупцията и интригантството.  Дворяните се чувстват все по-зависими от набиращото сила и икономическа власт самурайство. Цялата страна е обхваната от настроение на несигурност и очакване – никой не вярва, че Тайра ще успеят да задържат властта задълго. Заговорите, интригите и корупцията проникват дори зад манастирските стени. За да защитават манастирските интереси,  самите монаси започват да се обучават в бойни изкуства. Така на историческата сцена излиза една нова военна сила – така наречените соохей (монаси-войни). Те неведнъж отиват в столицата да изявяват претенции, демонстрирайки силата си.       Напрегнатото очакване и фатализмът, които владеят страната, се доказват оправдани през 1180 г., когато  победеният клан Минамото отново се вдига на крака.  Тайра и Минамото за втори път се срещат на бойното поле, въвличайки страната в кървави сблъсъци, които не стихват цели пет години. Прочутата морска битка при Дан но Ура слага край както на бойните действия, така и на тази ера. Тайра са победени  и новият владетел на страната става Минамото но Йоритомо. Започва новата, феодална епоха в  Япония.
     За да избяга от коварството и корупцията на двора, Йоритомо основава своето спартанско бакуфу в далечна Камакура  (град близо до днешно Токио).  Дните на аристокрацията в Киото са преброени и нейният отминал блясък е обречен на изчезване.  В  епосът Хейке моногатари има една строфа, която гласи:
   ”Гордите не живеят дълго, а славата им е като сън в пролетна нощ.
    И могъщите накрая ще  изчезнат като пепел, носена от вятъра.”
   Тези думи сякаш предричат съдбата на аристократите, изправени пред новия феодален ред, който  в крайна сметка ги отвежда в забвение. Дворцовият живот продължава, но той е изгубил блясъка си, а остроумните стихове и сезонните фестивали този път не ще успеят да разсеят  чувството за обреченост, което тегне над двореца.  Природните бедствия – пожарите и земетресенията, глада и нищета, доказват, че са прави онези, които предричат маппо. На земята вече не действа закона на Буда и за предвидливите е ясно, че краят на света наближава.
    С началото на феодалния режим,  западането на аристокрацията и поземлената реформа за манастирите на “старите” школи настъпват много трудни времена. Това е така най-вече за основаните по време на периода Нара – Хоссо, Кегон и Рицу, както и за двете школи, основани през периода  Хеян – Тендай и Шингон. Манастирите изведнъж губят както опората, която им осигурявала до тогава влиятелната аристокрация, така и щедрите приходи, които били свикнали да получават от обширните манастирски земи.
    Несъмнено те сами били виновни за много от  проблемите, които разяждали структурата им отвътре и същевременно подкопавали авторитета им отвън – корупцията, трудоемките и сложни ритуали, неразбираемите трактовки и др.. Както посочва проф. Анесаки Масахару: “Губейки  политическите си поддръжници в  двора, будистките санове до голяма степен губят и престижа си, а церемониите и тайнствата им са дискредитирани”.  Важно е също така, че религиозните им водачи сякаш не успяват да уловят същността на новото общество, което изниква пред очите им и по този начин сами се осъждат на изгнание от него. Те твърде дълго са пренебрегвали миряните, които от своя са се почувствали привлечени към по-елементарните и достъпни култове на  Амида.
    До периода Камакура повечето будистки школи приемат за даденост дуализма, разделящ пътя на миряните и пътя на духовниците. Техните доктрини са се приемали за ортодоксални не толкова заради съдържанието им, колкото заради мистичния и неподлежащ на съмнение авторитет на манастира като институция. Съвсем естествено е и това, че съдбата на “старите”  школи е тясно свързана със съдбата на аристокрацията и че  манастирите често са действали в  услуга на временната власт, тъй като будизмът навлиза и се разпространява в Япония като религия за нуждите на  аристокрацията.
    За разлика от старите школи, “новите” се опитват да развият свои “собствени религиозни общества”, които да обхващат всички, без значение от социалния статус на вярващия. Също така,  техните доктрини са насочени и важат в еднаква степен както за духовенството, така и за миряните. Новите школи признавали, че между двете има функционална  разлика, но според тях това нямало нищо общо със въпроса за спасението на душата. Що се отнася до авторитета – фокусът вече бил преместен от общото към индивидуалното. Автентичността на религиозния лидер се определяла от личните му качества и притегателна сила, а не от това, че има зад себе си традициите на религиозното тайнство. Централният мотив на тези учения вече бил не постигането на просветление –  сатори, чрез духовна дисциплина или посредством милостта на божествата.  Те били ориентирани по-скоро към личния религиозен и дори мистичен  опит на основателя  на школата, и към това как самият той вижда спасението като възможно.  Нека се спрем по-подробно върху четирите основни школи на камакурския будизъм.
    Хонен, основателят на религиозното движение Чиста земя, е роден  в Мимасака (днешна Окаяма), през 1133г. Бащата на Хонен, местен  самурай, става жертва на ожесточената борба за земя, пари и власт, която бушува във всяко кътче на Япония от онова време.  земя и охолство  След дългогодишни разпри, алчният за земя местен управник на шооен убива бащата, а вероятно и майката на Хонен. .  Тогава той е едва девет годишен и се укрива в храма Бодаджи, където прекарва три години. Няма съмнение, че травматизиращата случка, като и това, че в такава крехка възраст е бил изложен на религиозно влияние, до голяма степен предопределят и житейския, и духовния път на Хонен.   Подобно на много от религиозните водачи в периода Камакура, Хонен също първоначално става Тендай-свещеник в планината Хией.   В късния Хеян манастирския център в Хией външно просперира, но вътрешно е разяждан от битките за власт на принцовете-абати. И докато много от висшите сановници на Тендай изживяват дните си сред лукса и удоволствията, които предлагала столицата, в самия център на Тендай в планината сериозните млади духовници започват да се чувстват привлечени към култа към Амида. По-късно, под влиянието на един от своите учители, Хонен също става поклонник на култа към Амида Будда.  Прекалено светската атмосфера на манастира не му допада и той отива да учи първо в Куродани, а после и в Нара. Но получените знанияне го задоволявали,  тъй като сърцето му подсказвало, че в ученията на старите школи има нещо, което не достига. Постепенно той стигнал до заключението, че да постигнеш просветление по пътя на медитацията и знанието е възможно на теория, но е невъзможно на практика.  Четейки “Есенцията на спасението” на Оджо Йошуу, той осъзнал, че трябва да търси не просветление, а “спасение в Чистата земя”.   Бил убеден във всеобхватната милост на Амида Будда, чрез която можел да получи спасение. Така той се установил в Киото и започнал да събира около себе си ученици. И те, като него,  вярвали, че единственото, което можеш да направиш в този несигурен свят, е да се уповаваш  всецяло на Амида.  Най-сигурният начин да постигнеш спасение е да повтаряш святото му име – “Амида”, което е един вид въплъщение на могъщата му изцелителна сила. 
     Популярността на Хонен му спечелила и много врагове от редовете на старите будистки школи.  В резултат на това 1201 г. той бил изгонен от Киото и дори му било отнето правото да се нарича свещеник. Но дори  и с мирянското си име Фуджи Мотохико, той пак привличал много последователи.   Хоген починал на осемдесет години, през  1211г. –  една година след като свещеническия сан му бил възвърнат.  Няма никакво доказателство, че Хонен е искал да създаде школа или да започне ново учение. Той нито  е построил храм, нито пък се опитал да организира последователите си в някаква духовническа йерархия. Но неговите ученици, които първоначално били свързани единствено от другарски чувства, с времето се организирали в една истинска религиозна общност.  Сплотявало ги чувството, че в тези времена, когато обществото се разпада, религията е тази, която обединява хората – независимо от техния произход, социално положение и всички други фактори, които по принцип разделят хората в обществото. Хонен оставя на следващите будистки школи именно това уникално, а именно   – не социалният статус, а самата  вяра е базата, върху която се формира едно религиозно общество. 
     Сред многото способни ученици на Хонен, този, на когото било писано да стане най-известен, е Шинран. Едва осем годишен, Шинран бил изпратен в Тендай, в планината Хией, където прекарал следващите двадесет години.   Не е съвсем ясно защо бил ръкоположен толкова млад. Според някои изследователи това се дължи на семейни проблеми. Шинран се родил в семейството на дребен бюрократ от рода на Фудживара. Говори се, че  дядо му имал толкова лоша репутация, че за останалите членове на  семейството било трудно да си намерят каквато и да е било работа. Независимо дали това е истина, в смутните времена, в които се появява на бял свят Шинран,  животът в манастира предоставя както един остров на сигурност, така и една твърде подходяща кариера за дете, което не може да се надява да постъпи  на служба в правителството. 
    Сведенията за живота на Шинран в Тендай не са много, нито пък са ясни причините да го напусне.  Вероятно, въпреки че по това време планината Хией едва ли е станала сцена на някакви особено брутални събития,  атмосферата там е била всичко друго, но не и подходяща за самовглъбение и духовно извисяване. Абатите активно взимали участие в дворцовите игри и се старели да угодят на аристократите, а планината гъмжала от соохей – монаси-войни, които, в качеството си на най-мощната военна сила в района, често участвали в дворцовите пререкания.  Планината все още била културен център, но корупцията на духовенството прогонвала много поклонници, които или оставяли монашеството, или търсели по-усамотени местности. 
   Когато Шинран е двадесет и деветгодишен, той става ученик на Хонен. Именно тогава той смело решава да остави цялото си съществуване на милостта и спасителната сила на Амида. Той казва: “Не знам дали “нембуцу” (рецитиране на името на Амида)   ще ме отведе в Рая или Ада и не ме интересува. И дори да ме отведе в Ада, няма да съжалявам.” Той бил дълбоко убеден в абсолютната безпомощност на човешкото същество.   Хората се престрували, че говорят истината, но сърцата им били изпълнени със завист, гняв и коварство. Колкото и да се опитвал, Шинран не могъл да преодолее чувството, че човешкото същество е покварено. След много опити и  търсения, не му оставало друго освен да повярва в милостта на Будда Амида. Той бил убеден, че не човек “избира” (дали да вярва в Амида), а Амида, чрез своята Изначална клетва –  “хонган” е “избрал” хората да бъдат спасени. В този смисъл,  дори самата вяра е дар от Будда.
  Шинран никога не е искал да основе школа – той дори отказвал да нарича когото и да е с думата “ученик”.  Вместо това наричал последователите си “доогьоо” – другари по вяра. Неговите последователи толкова горещо вярвали в изцелителната сила на нембуцу, че били наречени “иккошу”, или “сектата на единомислещите”. През 1274г. дъщерята на Шинран му построила мавзолей и така било поставено началото на школата “Истинска чиста земя”, чийто централен храм щял да стане Хонганджи, или “Храмът на изначалната клетва “.  
  Една от най-магнетичните фигури в японската религиозна история е Ничирен, основател на едноименната секта. Казват, че що се отнася до религиозния култ Ничирен, той е наполовина заради човека и наполовина заради Лотус Сутра (Мохьо-ренге-кьо – яп.). Ничирен е син на обикновен рибар и от всички религиозни водачи на периода Камакура, неговата история е вероятно най-динамична и изпълнена със събития. Той е уникален и за това, че за разлика от съратниците си, всички събитията от живота му са внимателно записани. Ничирен  е роден на 16.2.1222г. в Коминато, провинция Ава.  По-късно, неговите последователи се опитват да представят семейството му за аристократично, но според неговите собствени думи, той е “син на един парий от морския бряг”. Именно това навежда съвременните изследователи на мисълта, че баща му е бил рибар – професия, която съвсем не съвпада с представата за достойно занимание според будистките идеали, тъй като е свързана с отнемането на живот.  Ничирен обаче, бил много горд от скромния си произход.
   Още на  дванадесет годишна възраст  той вече бил формулирал  двата въпроса, чийто отговор щял да търси през целия си живот.  Първият бил свързан с нещастието, сполетяло императорското семейство, което според Ничирен трябвало да бъде пазено от божествената сила. Той се питал защо императорските сили били победени от узурпаторите по време на войната Шокю, въпреки безбройните горещи молитви на монасите от Тендай и Шингон.  И защо небесният господар допуснал император Готоба  да свърши в изгнание,  а детето-император Антоку “да стане храна за рибите”? Той смятал, че за да се случат тези нещастия,  трябва да има някаква причина и бил решен да я открие.
     Вторият въпрос отчасти бил от лично естество и отчасти засягал същността на будизма.    Наблюдавайки множеството различни секти и невероятното количество сутри, той стигнал до заключението, че “както една страна не може да функционира с двама управници, така, за да бъде ефективен будисткият закон, трябва да има само една истинска секта и само  една истинска сутра”.    На двадесет и една години, Ниирен станал монах в планината Хией и именно там се убедил, че ключът и към двата въпроса се крие в свещените слова на Сутрата на лотуса.  Той бил яростен противник на сектата на “Чиста земя” на Хонен, така и на “Истинската чиста земя” на Шингон. Така, когато  в периода 1254-1260г. Япония била  разтърсена от множество природни бедствия – земетресения, пожари и глад, Ничирен не пропуснал да разтръби, че според него причината за нещастията е култът към “нембуцу” на Хонен. Още повече, че по това време  над Япония била надвиснала  друга опасност – тази от нашествието на монголците. Ничирен вече от известно време пророкувал, че Япония ще бъде нападната от чужди нашественици, и когато това наистина се случило, той веднага припомнил на хората своите предупреждения. Това несъмнено му е спечелило още много верни привърженици. Заради непримиримото си поведение,   той неколкократно бил гонен от столицата и заточаван, но въпреки това продължил атаките си срещу режима и вече разпространените будистки школи .
        По всичко личи, че това, което Ничирен се опитвал да направи, било да възстанови и реформира учението Тендай. И въпреки, че приемал основните принципи на Тендай и се стремял единствено към една вътрешна реформа на школата, новаторското му разбиране по отношение на някои религиозни въпроси го приближава по-скоро към новите будистки школи.   Дори и след смъртта на Ничирен, школата продължила да  намира много привърженици, особено сред военната класа и простолюдието. По ирония на съдбата, тази секта, която проповядва универсално спасение, по-късно става едно от най-затворените в религиозно, социално и политическо отношение общества в Япония. 
    След разпада на Монголската империя, династията Минг изпраща мисия в Япония с цел да се преустанови дейността на японските пирати и контрабандисти “вакоо”.  Китай приканва към възобновяване на  официалните търговски отношения, от които и двете страни ще имат полза.  И – поне за Япония, полза има, при това далеч не само по отношение на търговските печалби. Чрез възобновяването на търговските отношения с Китай, Япония се сдобива с такива важни “континентални стоки” като чая, Нео-конфуцианството и Дзен-будизма.  Двете основни дзен-будистки школи,  чието развитие на японска почва става възможно благодарение на монасите Ей Сай и Доген, са Риндзай Сото Дзен.
    За разлика от Шинран, Хонен и Ничирен, основният въпрос, вълнувал монахът Ей Сай,  не бил свързан с осигуряване на спасението на душата. Той живеел във време, когато духовниците трупали власт и богатства; време, когато едно от най-приятните развлечения за развратените  аристократи било да канят хубави монаси,  които да им пеят сутри с младите си, свежи гласове. Ей Сай искал да пречисти и възстанови традициите на будизма, да  му върне респекта и величието, от които се е ползвал в периода Нара.  За да го изучи в неговата чиста форма, “от извора”, той решава да замине за Китай. Там той изучва Дзен (Чан – кит.) и когато се завръща в Япония,  започва да го практикува, но само като част от системата на Тендай. Вероятно той е искал да основе собствена школа, но това не му се е отдало от практическа гледна точка. Китайският Дзен (Чан) и този, практикуван от Ей Сай, дълбоко се различавали. Китайският вариант “не признава писаното слово”, нито пък отдава почит на “кралете и на знатните”. Ей Сай обаче спазва протокола и правилата, освен това практикува както Дзен, така и Тендай и Шингон.   Това негово послушание му печели благоразположението на военните и помага много за каузата на Дзен. Въпреки че Ей Сай не насочва вниманието си към благоденствието на обикновените хора, в крайна сметка се оказва, че неговият и приносът на учениците му именно за тях,  е огромен. Смята се, че той е внесъл чая, а неговите ученици – Нео-конфуцианството.
    В много отношения Доген (1200-1253), основателят на другата значителна дзен-школа по онова време – Сото-Дзен,  много се различавал от Ей Сай.  Въпреки аристократичният му произход,  съдбата му не била лека, тъй като още твърде млад загубил родителите си.  Осъзнавайки колко преходен е живота, той решил да се замонаши и на 13-годишна възраст отишъл в планината Хией, в Тендай. Там той имал различни учители, но не можел да открие онзи, който е “наистина просветен”. Това търсене го отвело в Китай, където случайно попаднал на един известен учител на Сото Дзен. После Доген се върнал в родината и се опитал да основе своя школа. За да получи позволение от властта,  написал есе, в което настоявал, че избраният от него път, е най-истинският път към Буда. Но това есе било цензурирано от Хией-ските висши сановници и по-късно унищожили новият му манастир. Така Доген се оттеглил далеч в провинцията Ечизен и  там установил школата си. В Ечидзен той се отдал на изключително строг аскетичен живот, без да търси признание или подкрепа от никого, най-малко пък – от властите. Когато императорът Госага, безкрайно впечатлен от светостта му, се опитал да му  даде пурпурна мантия, Доген отказал честта. Чак когато и за трети път императорски пратеник дошъл да го вика в двора, той склонил, но до края на дните се не сложил робата нито веднъж. Неговият главен принцип при практикуването на Дзен се изразявал не в размисъл върху смисъла на “коан”, а в медитиране в седнало положение – “поза лотос”, при което просветлението се постига без съзнателно усилие. Без съмнение Дооген е един от най-големите интелектуалци на своето време. Той не следвал сляпо традицията на китайските учители на Сото, а я изменял според своите собствени интелектуални възгледи и религиозни преживявания. 
     Междувременно Риндзай Дзен става независима школа и печели покровителството на феодалното правителство, докато накрая фактически се превръща в  официална държавна религия в периода Муромачи. За това можем да съдим от факта, че до началото на управлението на Ашикага, храм на Дзен е построен във всяка японска провинция.  
     През 16-ти век, когато цялата страна страда от политическа нестабилност, Дзен-монасите стават пазители на културата й. “Тъй като в манастирската собственост  влизат земя, библиотеки и  произведения на изкуството и поради високата си образованост, Дзен-монасите не само успяват да опазят културата си, но и правят така, че да образоват и други”.  От Дзен-будизма черпят вдъхновение изящните изкуства, чайната церемония, и театърът Но. Исторически погледнато, не са много привлечените от строгият аскетизъм и медитацията върху парадоксалните “коан” на Риндзай. Но влиянието, което оказват изчистената изисканост и възвишен дух на Дзен будизма върху японската култура като цяло, е огромно. 
     
Използвана литература: 
1)Foundation of Japanese Buddhism – Daigan&Alicia Matsunaga
2) Religion in Japanese History – Joseph Kitagawa 

Споделяне


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *