История

  • Начало
  • История

hikari hombu dojo

Спортен клуб “ХИКАРИ” води официално началото си от дата 12.12.2000 г., когато Камен Радев – един от първите ученици на пионерите в бойните изкуства – решава да събере приятели и да подновят тренировките си след преместването му в гр. София. (Клубът започва да функционира като зала към Айкидо клуб Шумен още през 1996 г. ) Благодарение на Георги Зарков, клубът започва да се занимава в 1 СУ “П. Славейков”. За близо 6 месеца клубът набира популярност и залата е пълна с повече от 80 деца на възраст между 8 – 12 години. В залата се преподава основно айкидо, като през 2002 година започва да се преподава и традиционно джу – джуцу. През 2010 година клубът се премества в СК “Флайс” в кв. “Красна Поляна”. В този период приоритетно учениците му се занимават изцяло с традиционно джу – джуцу. През 2011 година клубът разполага с 10 квалифицирани инструктори от Световната Джу – Джуцу и Кобудо Организация (WJJF-WJJKO). През 2012 клубът започва работа и в гр. Буграс, където се развива до численост 80 човека. През 2016 година, бургаската група се отделя в собствен клуб с име “Спортен клуб Хикари” гр. Бургас. От инструкторите в клуба са произлези още 5 клуба в които се практикува традиционни бойни изкуства. През 2018 година клубът променя метоположението си.
За близо 20 години през Спортен Клуб “ХИКАРИ” са минали повече от 1000 картотикирани практикуващи, присъдени са над 3000 ученически и 50 майсторски степени. Реализирани са 43 спортни лагера, и учениците са взели участие в 10 международни семинара. Една равносметка, с която много малко клубове въобще могат да се похвалят.На 19.12.2019г. Европейският съюз признава ниво 8 на Шихан Камен Радев по европейска образователна рамка.Българската образователна система приравнява това ниво към титла “Доктор на науките” по Джу-Джуцу. Това е първият признат български инстуктор от Европейският съюз с тази образователна степен.

На този етап клубът се занимава единственно с традицонно джу – джуцу и кобудо, като се стреми да запазва традицията в това направление. 

Документ, удостоверяващ, че нашия клуб е официален представител на Международната Джу – джуцу и кобудо организация. (WJJF/WJJKO)

ДЖУ ДЖУЦУ

Докато човек има две ръце и два крака , нищо повече от джу джуцу не може да бъде измислено”- така са казали старите майстори. Използвайки биомеханиката на човешкото тяло джу джуцу има удари с крака, ръце, колена, лакти; хвърляния, събаряния, заключване на стави и задържания; работа както от стойка, така и на земя. С други думи – първоизточника на всички японски бойни изкуства. От него са произлезли джудо, айкидо, карате и други.
Джу джуцу буквално преведено означава гъвкаво умение, то е създадено за война, но в днешно време опасните техники се изучават само от напреднали. За разлика от всички останали бойни спортове джу джуцу е бойно изкуство и в него състезанията са забранени. Ето защо при нас се води спортно възпитателна дейност, а не спортно състезателна дейност. Това дава възможност на практикуващите без значение на каква възраст са те, да работят върху себе си не само на физическо, но и на ментално и духовно ниво.
Заниманията по джу джуцу дават изключителна координация, гъвкавост, сила и техника с която можеш да надвиеш физически по-силен човек от теб. На психическо ниво едно от основните неща които се постигат е увереност, самодисциплина, адаптивност към трудни ситуации, които дават възможност на човек да бъде конкурентноспособен в социалната си среда . И най-вече борба с вътрешното си его.
Към начинаещите препоръчваме да проявят търпение към самите себе си, защото това не е лесна дисциплина, но пък е много интересна.
В света на спорта е прието децата да започва физически упражнения и занимания от 6 год възраст, но в се е случвало не веднъж да започват деца на 4 или 5 години. Към родителите се препоръчва следното – да бъдат постоянни, защото ако те не са, няма как и децата им да бъдат. Успех има само с постоянство.
Специфичното при бойните изкуства е етикецията и ритуалите, които са част от практиката – поклони и поздрави. Както и йерархията, която е очевидна при различните цветове на коланите, които вървят от светъл към тъмен.

КОБУДО

Окинавско кобудо, Рюкю Кобуджуцу или само кобудо.
Кобудо – японски термин, който може да бъде преведен като „старите бойни начини (пътища)”. На запад най-често се използва, когато се отнася до класическите оръжейни традиции на остров Окинава, архипелаг Рюкю.
Всички стари окинавски майстори са практикували едновременно работа с оръжие и с празни ръце. Движенията от кобудо са почти идентични с тези от карате. Но тренировката с оръжия значително увеличава силата и ефективността на техниките с празни ръце, като научава боеца на специфичните качества на всяко оръжие и нуждата да се променят стойките и движенията в зависимост от използването на оръжието.
Тайно са се практикували и техники с кен, катана, тачи и уакидзаши, както и с други разновидности на мечове, саби и хладно оръжие. Всички те са били забранени за всеки окинавец след завземането на остров Окинава от клана Сацума.
Работата с тонфа дава сила на предмишниците и учи на чувството за силна защита, за мощ. Силен захват, мълниеносни и тежки удари с обратната страна на юмрука, мощни блокове. Силно киме (фокус). Тонфа е най-подходящото оръжие за тренировка, подпомагаща изграждане на основите в карате.
Работата със сай дава усещането за ненадейна пробивност и острота. Саят изисква бърза маневреност, учи на възможностите за улавяне на противника или неговото оръжие, ползва се и за мятане. В различните си форми сай (нунти, джутте) е бил ползван като полицейско оръжие, полезно средство при разпръсване на тълпа, охрана на хора в тълпа или залавяне на престъпници. Успешната работа със сай срещу други оръжия изисква голяма физическа сила, бързина и смелост. Смята се, че преди или по време на започването на практиката със сай, трябва да се започне и работа с традиционни окинавски уреди за засилване на тялото – саши (гири), чиши (дръжка с голяма тежест в единия край), големи делви, тренировката, с които засилва хвата.
Тренировката с нунчаку дава опит в ползването на гъвкави оръжия. Усъвършенстването води до възможност за развиване на страхотна центробежна сила.
Заедно с нанчуку, сурунчин ни учи да ползваме инерцията и ускорението. Учат се възможности за самоотбрана с всякакви гъвкави предмети – кърпа, колан, въже, маркуч. Работата с краката се разнообразява много.
Най-страшното оръжие на окинавското кобудо е кама. Единственото, което има острие. Влизането в бой с кама в ръка може да означава едно единствено нещо – бърза, брутална и безпощадна схватка. Смърт.
Сложете му верига или въже и тежест на другия край на веригата и получаваме кусари-гама. Сурунчин с коса накрая.
Дълги оръжия.
Бо (рокушаку бо) – тояга, дълга 6 стъпки, 180 см.
Йоншаку бо (джо) – тояга, дълга 130 см.
Нунтибо – дълга тояга с особено острие, подобно на сай с едно обратно крило. Нещо между пика и копие. Но без режеща част.
Весло (eку) – еku.
Мотика (кууа) – kuwa.
Щит и пика (тимбей и рочин) – timbei and rochin.
Всички, описани досега оръжия се изучават грижливо – базови удари и защити, кумите и ката. По този начин почти не остава предмет от ежедневието, който да не може да се приспособи и използва за оръжие.
Известно е, че в традицията на Сокон Мацумура, от който произлиза шотокан, всички кати са се играели и с игли за коса в ръка. По онова време дългата коса е била често срещана, и при мъжете и при жените, и иглите са били задължителен атрибут за добрата форма на прическата.