КЕЙГО

Въведение
Реализацията на човека в обществото е неразривно свързана с общуването с други хора. То е основано изключително на езиковата комуникация, а при пряк контакт със събеседника е съпътствано от пара- и/или кинезиезиково изразяване (жестикулация, гримаси). Изборът на невербални и вербални изразни средства от участниците в речевия акт е повлиян от редица социални и психологически фактори, често зависещи от спецификите на културата, към която принадлежат говорещите. Един от феномените, характеризиращи човешкото общуване, е свързан с онова отношение на общуващите към ситуацията и събеседника, което запазва достойнството и комфорта на всички участващи и засегнати страни –  иначе казано – с проявата на учтивост. Това явление е обусловено от най-вече от стремежа към безпрепятсвена, продължителна и постигаща целите си комуникация. Лаков например определя учтивостта като „социална смазка”, целяща намаляването на междуличностните търкания. 
   Вербалното изразяване на учтивостта е залегнало в основите на японския език. То дори се обозначава с отделна дума  – кейго 敬語, или „учтив език”. Както отбелязва лингвистът-изследовател на кейго Кикучи (1995), за разлика от европейските езици, в японския учтивост се изразява не само чрез лексикални средства, но и чрез морфологични изменения, следващи определени правила. За чужденеца, изучаващ японски език, несъмнено е важно да овладее правилното образуване на словоформите за учтивост, но само това не е достатъчно, за да осигури успешно общуване, особено във формална обстановка на по-високо равнище. От голямо значение е и разбирането на контекста, в който функционират тези словоформи. Целта на настоящото изложение е, доколкото е възможно,  да се хвърли светлина върху този контекст. Основано на излседване на Ясуто Кикучи от 90-те години, както и на съвременни разработки, то представлява опит за представяне на  кейго и връзката му с обществото. Обърнато е внимание на разновидностите на кейго, на функциите и приложението му, както и на факторите, които влияят върху употребата му.
I. Учтивостта на Запад и в Япония
Тъй като както общуването, така и съпътстващите го феномени са свързани с културната среда, естествено е да има различия в проявленията и възприемането на учтивостта в различните страни. Такова разминаване се среща често при невербалното изразяване – като красноречив пример можем да дадем сърбането. На Запад се възприема като груб, просташки маниер, докато в японската култура, особено при консумацията на ястия тип нудълс, сърбането е дори препоръчителен начин за изразяване на уважение към домакина. Различия можем да намерим и при тълкуването на концепцията за учтивостта. На Запад традиционните теоретични постановки са свързани с изследванията на П. Браун и Ст. Левинсън и тяхната „теория за учтивостта”. Според тази теория съществуват два вида учтивост – отрицателна и положителна. Отрицателната учтивост се съобразява с правото на личността да действа свободно. Тя се характеризира с ненамеса в чуждото лично пространство, запазване на физическа дистанция, употреба на уважителни изрази и недиректна реч. Положителната учтивост от своя страна се стреми да удовлетвори нуждата на личността да бъде разбирана и приемана. Основните ѝ характеристики са фамилиарен език, изразяване на солидарност и взаимност, търсене на физическа близост. Популярното възприемане на учтивостта би определило директната реч и фамилиарното поведение като „неучтивост”; теорията на Браун и Левинсън (1987) ги калсифицира като „положителна учтивост”, защото свидетелстват от една страна за здрава връзка, която не се влияе от популярните разбирания за учтивостта, а от друга – за осъзнаване на качествата на събеседника, което удовлетворява желанието му за приемане от другия. 
  Гореизложената традиционна теория е критикувана заради липсата на универсалност, най-вече от лингвисти, занимаващи се с азиатски езици. Мацумото (1988) и Иде (1989) например изтъкват, че постановката на Браун и Левинсън предполага употреба на езика, съобразена с волята на говорещия и позволяваща креативност в изграждането на стратегия спрямо събеседника (адресата). В същото време те обръщат внимание на факта, че в азиатските култури, и особено Япония, учтивостта се постига не толкова на базата на „лична воля”, колкото на „осъзнаване на собственото място в обществото” (уакимае 弁え, англ.-discernment) и на предписани обществени норми.  Дали тези нагласи продължават да битуват и днес сред японските специалисти, ще разберем при проследяването на особеностите на японския учтив език.
  II. Що е кейго – разновидности, функции и приложение
  Ето какво определение дава японският тълковен речник Коджиен за кейго: „езикови изрази, които отразяват оценката на говорещия (или пишещия) относно позициите, властта, дистанцията, съществуващи между самия говорещ, слушащия и/ или трето лице (или свързани с него обекти и действия), засегнато в разговора. Традиционно се разделя на три вида – сонкейго 尊敬語(уважителен език), кенджого 謙譲語(скромен език) и тейнейго丁寧語 (вежлив език). ” Тълковният речник не казва в прав текст, че чрез кейго се изразява учтиво отношение; това може би се дължи на факта, че смисълът „учтив” се съдържа в йероглифите, с които се изписва думата  (敬- „учтив” 語-„език”).
  Когато определя кейго, Кикучи най-напред обръща внимание на това, че кейго представлява част от т. нар. тайгухьоген 待遇表現или „изрази за отношение” – те обхващат както учтивата реч, така и арогантния език и изразите, принизяващи събеседника. Кикучи дефинира тайгухьоген като констукции, които не променят лексикалния смисъл на казаното, но чрез които говорещият заявява отношението си към слушащото лице, лицето-обект на разговора, както и към и ситуацията. Според Кикучи, като частен случай на тайгухьоген, кейго преставлява специфични изрази, обозначаващи уважителност или скромност в зависимост от изказа, без да променят лексикалното значение на изреченото. Когато сравнява изразяването на учтивост в японския и европейските езици, Кикучи добавя, че кейго обхваща основните части на речта (глаголи, прилагателни имена, някои съществителни и местоимения) в обособена граматична система, тоест позволява добавяне на значение „учтивост” към думите с помощта на морфологични средства – явление, което не се среща почти никъде другаде по света, с изключение на корейски, тибетски, джава езици.
   За правилното усвояване на кейго Кикучи отбелязва, че е важно да се осъзнаят три основни отправни точки – форма, функции и приложение на учтивите форми. Тези точки са тясно свързани с класификацията на различните видове кейго.
Както вече стана дума, кейго съществува в три разновидности:
– уважителен език, който „извисява” действията на засегнатото в разговора лице (винаги второ или трето, но никога първо);
– скромен език, който „принизява” действията на първото лице (говорещия) или подлога;
– вежлив език, който изразява вежливо отношение към слушащия и отразява стила на говорене.
Понеже в българския език думите „учтив” и „вежлив” са синоними, за да се избегне объркване, е добре да се уточни, че в настоящата разработка „учтив език”, „учтива реч”, „учтиви изрази” се отнасят до кейго като цяло, а под „вежлив”  и производните  му се разбира третата разновидност на кейго.
Гореизложеното разделение е най-популярното схващане и е широко разпространено в образователната сфера. Според особености във функциите на учтивите изрази, някои изследователи правят по-нюансирано разделяне, което в повечето случаи се базира на традиционната класификация. В таблица 1 е представена и алтернативна подредба на базата на доклада „Ръководни принципи в кейго”, съставен през 2007 г. от Събранието за дискусии по [въпроси на] културата, по поръчка на Министъра на културата и науката. Подредбата е допълнена с изводите от труда на Кикучи, касаещи делението „тематично кейго”-„диалогово кейго” (в англоезичното езикознание термините са referent honorifics – „референтен учтив език” и addressee honorifics – „адресивен учтив език” ). Тъй като формалните правила за образуване на видовете кейго не са основна тема на настоящото изложение тук само ще изложим следната класификация:
1.Сонкейго – уважителен език 尊敬語   
2.Кенджого – скромен език 謙譲語  с две подразделения: 
2А.Скромен език I  и 2Б.Скромен език II – тейчого 丁重語, т.е. – скромно-вежлив език 
3.Тейнейго – вежлив език 丁寧語  с две подразделения:
3А.Вежлив език  и 3Б.Бикаго-облагородени думи 美化語  
Трябва да се уточни, че вежливият език определя стила на говорене (ср. 本だ。- прост стил, и 本です。- вежлив стил). Той маркира адресивно изказа и се употребява независимо от другите две разновидности (може да се съчетава с тях).
Въпросът коя разновидност на кейго  е уместно да се използва в дадена ситуация, е проблем на приложението. Нека видим няколко основни практически примера на приложение. Примерите са разделени по признаците „брой на лицата в ситуацията” и „отношение между лицата в ситуацията”. Броят на лицата обхваща говорещия, слушащия и лице, засегнато в разговора, което често съвпада с говорещия или слушащия.
1. Ситуации с две лица.
А. どちらにいらっしゃいますか。 – букв. „Къде се намирате?” или „Накъде сте се отправили?” Говорещият „извисява” действието на слушащия чрез аналитична уважителна форма на глагола и уважителна форма на въпросителното местоиомение за място どこ(къде). Изказът е адресивно маркиран с вежлив суфикс (пример за съчетание на вежлив език с уважителен език). Прилага се, когато събеседникът е по-висшестоящ/възрастен и/или не принадлежи към групата на говорещия.
Б. それではあした駅でお待ちします。 – букв. „Утре ще Ви чакам на гарата.” Говорещият „ускромнява” собственото си действие чрез аналитична скромна форма на глагола, като по този начин „извисява” събеседника. Изказът отново е адресивно маркиран. Прилага се, когато събеседникът е по-висшестоящ/възрастен и/или не принадлежи към групата на говорещия.
В. あしたは暇がありますか。- букв. „Свободен/а ли сте утре?”. Изразено е вежливо отношение към слушащия, но неуважително отношение към състоянието му. Може да се приложи, когато събеседниците са с еднаква позиция в йерархията, дори и да са от различни групи.
2. Ситуации с три лица.
А. 先生は今日いらっしゃるよ。- букв. „Днес учителят е тук/ ще дойде.”
 先生は今日いらっしゃいます。- букв. „Днес учителят е тук/ ще дойде.”
И в двата случая говорещият „извисява” действието на засегнатото в разговора трето лице чрез суплетивна уважителна форма на глагола. Третото лице е по-висшестоящо и от говорещия, и от слушащия. Първият израз може да се приложи, когато говорещият и слушащият са с еднакви позиции и са от еднаква група. Вторият е адресивно маркиран , което е знак, че слушателят е по-висшестоящ/възрастен и /или от различна група. Трябва да се отбележи, че ако засегнатото в разговора трето лице не чува казаното, не е задължително да се употребява кейго. 先生は今日いる/います。
Б. あした駅でお待ちしますか。- букв. „Ще чакате ли утре на гарата?” В тази ситуация говорещият „ускромнява” действията на слушащия спрямо трето лице, което е по-висшестоящо и от двамата, независимо от чия група е. Слушащият е с по-висока позиция от говорещия, но и двамата са от една група, затова говорещият отъждествява събеседника със себе си и „ускромнява” действието му. Третото лице се намира в достатъчна близост и има физическата възможност да чуе казаното. Според контекста изречението би могло да бъде преведено „Ще чакате ли господина утре на гарата?”
В. 社長はおりません。 – букв. „Шефът отсъства.” Говорещият „ускромнява” действията на засегнатото трето лице, въпреки че то е с по-висока йерархична позиция. Това е така, защото третото лице – шефът – е отъждествено с говорещия поради принадлежността им към една и съща група. Така действията му са „ускромнени”, за да се „извиси” слушащият, който е от различна група.
Тази класификация е примерна – изведени са само основните положения на базата на практическото ръководство на Кикуо Номото „Усъвършенстване на употребата на кейго”. Съществуват допълнителни подгрупи в зависимост от насочеността на действията на лицата в разговора, както и ситуации с повече от три лица и ситуации, касаещи други видове изрази на отношение (например когато говорещият е най-висшестоящ). Във всички случаи обаче приложението на кейго е основано на няколко принципа, част от които можем да открием в ключови думи от тълкуванията на приведените ситуации: „йерархия”, „възраст”, „група”, „вид ситуация”. Тези принципи са тясно свързани с факторите, които влияят върху избора на кейго от страна на говорещия.
III. Фактори, влияещи върху употребата на учтив език
   Според Кикучи два са основните типове фактори, които определят избора на изрази за отношение, и в частност на кейго – социални и психологически.
  1. Социални фактори
    А. Място на комуникацията и тема на разговора
      а) лица на мястото на комуникация.
Лицата на мястото на комуникация са говорещият, слушащият (събеседникът), както и намиращо се на същото място трето лице, което не е пряк събеседник в разговора, но се намира достатъчно близко, за да го чуе. Степента на учтивост се променя в зависимост от статута на събеседника, както и в случай, че  разговарящите са с еднакъв статут, но „чуващото” трето лице е по-висшестоящо.
      б) естество на ситуацията
      При писмена комуникация уважителни изрази се използват по-често, отколкото при устна, дори ако и в двата случая събеседващите са едни и същи лица. При писмената комуникация има вариации на степента на учтивост в зависимост от характера на написаното (писмо, бележка). Същото важи и за устната комуникация – степента на учтивост се определя от това дали обстановката е формална или интимна. Съществуват „спешни” ситуации, например пожар, при които формите за учтивост изчезват, дори слушащият да е по-висшестоящ от говорещия. 「火事だ!逃げろ!」- букв. „Пожар! Бягай!”
       в) тема на разговор
Темата на разговор се явява важен фактор за употребата на учтивост, когато засяга лицата на мястото на комуникация (или лица от техните семейства) или трето лице/лица, който/които не се намира/т на това място. Кейго се употребява по-често при засягане на лицата от мястото, отколкото при засягане на неприсъстващите лица. С други думи, дори засегнатото лице да е по-висшестоящо, ако не присъства на мястото, не е задължително за него да се използват учтиви изрази.
Б. Междуличностни отношения.
Важен фактор при избора на учтив език са явяват отношенията между лицата на мястото на комуникацията и между лицата, засегнати в разговора.
а) вертикални отношения.
– социална йерархия.
До края на епохата Едо (1868г.), а и в първите години след реставрацията Мейджи съществува ясно социално разделение, което се отразява върху употребата на езика. С течение на времето, особено след Втората световна война, съзнанието за социална йерархия все повече отслабва и социалният статут на участниците в дадена комуникационна ситуация загубва силата си на определящ фактор при избора на учтиви изрази. Кикучи дава пример със ситуация, която допреди време все още е била естествено явление в Япония: ако лице А, заемащо важен пост в успяващо предприятие и лице Б, служещо в непечеливш завод се познават по стечение на обстоятелствата и се случи да разговарят, то лице Б би използвало най-висока форма на учтив език по отношение на лице А – тоест съществувала е социална йерархия на базата на заемана позиция в предяриятието и това е влияело върху вербалното изразяване. Постепенното отминаване на това явление в началото на деветдесетте, според Кикучи, е свързано с все по-напредващото изравняване между японците в социален, икономически и културен аспект. Преди време например служителите с престижни постове в печеливши компании са били хора предимно от заможни семейства, с висше образование, непосилно за всеки, получавали са в пъти повече доходи от тези на обикновения фирмен служител – били са възприемани като елит. Днес, в условията на застаряване на населението и намаляваща раждаемост,  се увеличава процентът на хората, които могат да си позволят обучение в известен университет и имат реалната възможност да постъпят в голяма фирма и да достигнат важен пост; разликата в доходите между ръководителя и обиконвения служител също не е толкова внушителна – с други думи, представата за елитарност избледнява. Така употребата на учтиви изрази към лице с по-висока позиция, с което не сме обвързани в професионални отношения, загубва задължителния си характер.
– йерархия в затворено вертикално общество (група).
Когато става въпрос обаче за йерархията в затворена група, например в отделната фирма, междуличностните отношения от гледна точна на заеманите позиции и степента на подчинение са основен фактор при избора на изрази за отношение. Гореизложеният пример с участници лице А и лице Б важи и днес в пълна сила, в случай, че двамата принадлежат към една и съща общност, като под общност може да се разбира и съвкупност от няколко фирми, обвързани в работни отношения (например основна фирма и поддоставчици). Така, при общуване между лица, намиращи се в йерархично подчинение, лицето с по-ниска позиция задължително ще употреби учтив език при обръщането си към по-високопоставения. Такива взаимоотношения се наблюдават и в други групи – например сред ученици и студенти, където йерархията се гради въз основа на опита (системата семпай-кохай или „по-възрастен с повече опит” – „по-млад с по-малко опит”).
– възраст
И в Япония, както навсякъде по света, е прието към по-възрастния да се използва учтив език, още повече, че издигането във фирмената йерархия се основава както на натрупания опит, така и на възрастта – тоест по-възрастният често е по-висшестоящ.
б) позиция на общуващите в дадена ситуация.
– позиция на отдаващ/получаващ благоволение
В този случай могат да се разграничат следните разновидности:
    = отдаване/получаване на благоволение, касаещо неформална услуга – в ситуации, когато на битово ниво се предоставят/получават информация (предимно фактологическа) или предмети. Например благоволение оказва лице, което  упътва заблудил се минувач (когато не става въпрос за изпълнение на професионални задължения) или дава заем на познат. Тук обаче оказва влияние и степента на близост между общуващите – при непознати на улицата учтивият език обикновено е сведен до степен „вежливо маркиране на изказа”, т.е. употреба на тейнейго; при заемането на предмети между познати не е задължителна употребата на учтива реч от страна на заемащия.
= отдаване/получаване на благоволение, касаещо търговска услуга – тази ситуация възниква между клиент и продавач. Смята се, че отдаващият благоволение е клиентът, който „склонява” да купи услугата, затова към него продавачът и хората от групата на продавача (например персонал) е редно да се обръщат, употребявайки кейго.
= отдаване/получаване на благоволение, касаещо интелектуална информация – става в ситуации, в които лица от определени професии, например преподаватели, лекари, адвокати, предоставят интелектуална информация на други лица. По време на общуването учтив език се използва от страна на приемащия информацията. Затова например обръщението сенсей 先生 се употребява не смо към учители, но и към доктори и адвокати.
– позиция на притежаващ власт. Позиция на силния.
Тук се включват вече разгледаните случаи за йерархични взаимоотношения във фирмата – там по-висшестоящият е в позиция на притежаващия власт. Подобна власт имат чиновниците в обществени институции, към които гражданите се обръщат, за да получат услуга, както и изпитващите по време на интервю. В по-широк смисъл в позицията на „силния” се намира крадецът спрямо жертвата – тя прибягва до изрази като 「命ばかりをお助けください」- букв. „Само живота ми пощадете!” За ”силен” може да се определи и обектът на несподелени любовни чувства лице Б спрямо носителя на чувствата лице А, когато лице Б е наясно със ситуацията. Често това се отразява върху начина на изразяване на А и то използва вежлив език, когато се обръща  към Б.
в) степен на близост между събеседниците.
По-голямата дистанция предполага употреба на учтива реч към събеседника. По-голямата близост и неформалната обстановка пък могат да смекчат влиянието на фактор „вертикално отношение” и по-низшестоящ да не се изразява учтиво към по-високопоставен.
г) принадлежност към групата на „своите” и групата на „чуждите”.
Наред с йерархията (в затворена общност), представата за учи и сото (букв. „вътре” и „вън”) в японското общество се явява основен фактор, оказващ решаващо влияние върху употребата на учтивия език. И ако дотук представените фактори определяха прибягването до кейго като цяло (т.е. дали се използва или не и в каква степен), то разделението „свой-чужд” се отразява най-вече върху избора на разновидност. Японецът се възприема не толкова като индивид, колкото  като част от някаква група – семейство, фирма, приятелски кръг. Нека видим следната ситуация: говорещият  избира скромен език, когато говори за себе си (например за свое действие или състояние) пред даден слушател, който е в позиция на „получаващ” уважение (висшестоящ, преподавател, клиент и пр.). Ако пред същия слушател говорещият засегне не свои действия, а тези на лице А от собствената си група, то отново ще употреби скромен език, дори когато е по-низшестоящ от лице А. Такъв беше случаят с приведения по-горе пример 社長はおりません。(вж. примерите за практическо приложение на кейго т.2Б)
По същия начин, говорещият употребява уважителен език не само когато засяга самия събеседник, но и когато говори за лица от неговата група, например息子さんの具合はいかがですか  – „Как е многоуважаемият Ви син?”
Гореизложената класификация на социалните фактори, влияещи върху употребата на кейго, е основана изключително на идеите на Кикучи. Все пак тя може да бъде допълнена със следните два фактора: полова принадлежност и възрастова принадлежност. Обща тенденция е жените и възрастните да използват по-често учтив език, отколкото мъжете и младите хора.
Също така може да се каже, че тези фактори отразяват концепцията уакимае, характеризираща японското общество. Според нея всеки японец е наясно с точното си място в обществото и  съобразява речевото поведение и действията си както със социалния контекст, така и с контекста на ситуацията.  
2. Психологически фактори.
Според Кикучи, след като говорещият осъзнае и прецени социалните фактори, проявяващи се в дадена ситуация, върху избора на изрази за отношение оказват влияние и психологическите фактори. Те се основават на личното намерение на говорещия и на решението му дали да се съобрази със социалните фактори. Обхващат индивидуалното възприемане на йерархията, властта, благоволението, дистанцията, принадлежността към групата, както и емоционалното отношение на говорещия към засегнатото в разговора лице, към слушащия и към ситуацията. Като резултат може да се наблюдава неупотрба на кейго в ситуации, в които социалните норми го повеляват. Обратно, при общуване между близки хора, когато учтивата реч не е задължителна, може да се появи преднамерено прибягване до кейго, например с цел увеличаване на дистанцията или постигане на ирония. Близки членове на семейството, когато са скарани, често разговарят във вежлив стил и с уважителни форми.
Обособяването на психологическите фактори в отделна подгрупа показва, че не само обществените норми, но и изборът на индивида има своята тежест при употребата на кейго. Тенденцията за възприемане на учтивия език като „личен избор” се усеща ясно в гореспоменатия доклад на Събранието за дискусии, където кейго  е представено като средство за „лично изразяване” (自己表現). Авторите подчертават, че употребата на учтивия език не бива да се свързва с „фиксирани идеи” за това кое е „правилно” и кое не; тя се основава по-скоро на желанието по адекватен начин да изразиш състоянието на чувствата си спрямо събеседника, околните, ситуацията. Тази гледна точка сближава японските възгледи със западното „индивидуалистично”  възприемане на учтивостта. Все пак е добре да се отбележи, че в бизнес-света социалните фактори са основоопределящи при избора на учтив език.
Заключение
Успешното овладяване на кейго при изучаването на японски език е едно от основните изисквания за реализиране в японското общество. Тъй като категорията „учтивост” в Япония е все още много здраво свързана с редица социални предписания, е важно да се знае контекстът, в който учтивият език функционира правилно. Настоящата разработка разгледа основните принципи при употребата на кейго, основавайки се на съвременни трудове. По-нататък изследването може да продължи в практическа насока и да засегне например средствата  за изразяване на учтивост от морфологична и лексикална гледна точка. 
Библиография
KIKUCHI, Yasuto (1995), 菊池康人、『敬語』、角川書店
NOMOTO, Kikuo (1987), 野元菊雄、『敬語を使いこなす』、講談社
文化参議回答申 『敬語の指針』、2007  Online (.pdf): http://www.bunka.go.jp/1kokugo/pdf/keigo_tousin.pdf
KOYAMA, Tetsuharu. (2003) “The concept Wakimae in Japanese: A case study of an implicit theory of interaction among Japanese” Online (.pdf): http://www.allacademic.com/meta/p111506_index.html
Wikipedia – „Politeness”, Online: http://en.wikipedia.org/wiki/Politeness
СЛАВОВА, Емилия (2003) „Форми на учтивост в българското публично пространство ” in Balkans`21, vol.3/2003 Online: http://www.balkans21.org/2003_3/slavova.html
HERNANDES, Lorena Perez (1999) „Grounding politeness”in Journal of English Studies, Nє 1, 1999, pags. 209-236 Online: http://dialnet.unirioja.es/servlet/articulo?codigo=1039256
広辞苑 電子版 2000

Споделяне


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *