КЮДО

І. Въведение

Настоящата разработка има за цел да представи едно от по-малко познатите японски бойни изкуства – кюдо, в светлината на неговата връзка с дзен. Въпреки че традиционно кюдо не се смята за дзен практика, при по-внимателно анализиране се оказва, че връзката между двете е много по-дълбока, отколкото връзката на дзен с някои други бойни изкуства. Макар да е смятано за спорт, кюдо се доближава по-скоро до форма на дзен-медитация – съзерцание и отделяне от самия себе си – чрез която може да се достигне истината и да се преодолее светът-илюзия, който ни заобикаля.

ІІ. История и произход на кюдо

Историята на кюдо в Япония започва в праисторическата епоха, като първите запазени изображения на характерния несиметричен японски лък юми датират от периода Яйой. През следващото хилядолетие употребата на лъка е най-вече церемониална. Това подължава до дванайсти век, когато с появата на самураите се породила и употребата на лъка като оръжие. През вековете се развили множество различни школи на стрелбата с лък, тогава наричана кюджутсу (техника на лъка).

Терминът кюдо (буквално – пътят на лъка) за първи път се появява през периода Едо, когато кюджутсу се среща с дзен-будизма, практикуван от самураите. Дзен набляга на простотата и самоконтролът, пълното осъзнаване на всеки момент и спокойствито в лицето на смъртта – концепции залегнали в основата както на бушидо, така и на модерните бойни изкуства, и особено близки до същността на стрелбата с лък.

Днешната „спортна” форма на кюдо води началото си от тъй наречената „пехотна стрелба” или  хоша. Тя била прилагана от пехотинци на бойното поле, които трябвало да могат с точност да  уцелят мишената си от приблизително тридесет метра дори в разгара на битка, когато животът  им виси на косъм.
Днес стандартната дължина на разстоянието между стрелецът и мишената в кюдо е  двадесет и осем метра.

ІІІ. Връзката с дзен: кюдо като „път”

Подобно на кендо, кюдо има повече морален и изграждащ личността характер, отколкото бойна  насоченост. В днешно време се практикува както като спорт, така и като един вид дзен-медитация и метод за физическо и духовно усъвършенстване.

Кюдо е смятано от много за най-чистото бойно изкуство. При него практически липсва противник, за разлика от други бойни изкуства, които са в същността си двуебория. За есенция на модерното кюдо се смята състоянието на „истина – доброта – красота”.
Истината означава правилно пускане на стрелата; за да бъде „истинен” изстрелът не е достатъчно стрелата да се забие в центъра на мишената, тя трябва да съществува там още преди пускането си.
Добротата се състои в спазването на правилно отношение на учтивост, състрадание и неагресивност; добрият стрелец трябва във всяка една ситуация да поддържа своите самообладание и изящност.
Резултатът от истината и добротата сам по себе си е красота. Ако тези правила се спазват, пред красотата няма пречки, тя се ражда в единението на правилните движения и душевна нагласа.

Всичко това до голяма степен напомня на едно друго дзен-изкуство, а именно – японската калиграфия шодо. И там с пълна сила важи мотото на кюдо – „един изстрел, един живот”, макар и то да се изразява в невъзможността за поправка или повторение на вече изрисуваната черта. И тъй като повторението е невъзможно, във всяка черта – както във всеки изстрел – трябва да се вложи всичкото умение и старание на практикуващия. Това е налагано и от философията на дзен да се осъзнава и живее в настоящия момент.

Но в кюдо се откриват и други принципи на дзен – стремежът към простота и изящество, както и търсенето на истината в самия себе си. Действително, ако при кюдо може да се говори изобщо за някакъв противник, това не би била мишената, а самият стрелец. Кюдо трябва да се тълкува в смисла на „път” – както всички останали практики, съдържащи в названието си този елемент, стрелбата с лък е път и в принципите си – тоест, важна е не крайната цел, а по-скоро как се достига до нея; не постигането, а пътят.

Гледано от страни, кюдо може би изглежда просто като спорт, в който трябва да се улучи центъра на мишена. Според майсторите-стрелци, обаче, това съвсем не е така. Според тях, самото целене един вид гарантира неуспехът на изстрела (дори в случаите, когато стрелата се забие в центъра). За да се постигне истината, на първо място трябва да се игнорират неспокойните желания на егото – резултатът от това своеобразно оттегляне от Аз-ът е и правилният изстрел, който от своя страна води до забиването на стрелата в мишената. Това обаче не бива да бъде самоцел. В крайна сметка, не става дума за „техника” (макар че кюдо има строги правила на изпълнение), а по-скоро до състояние на духа.

Това е и причината понякога кюдо да бъде наричано „стояща медитация” (в контраст с типичната за дзен медитация в поза задзен). Според практикуващите, принципът е същия и пътят на лъка трябва да се приема не толкова като „път на стрелбата с лък” (а още по-малко – като „път към някакъв лъскав трофей”), а по-скоро като „път, по който лъкът води към”, какъвто е случаят и с други дзен практики.

ІV. Заключение

Противниците на възприемането на кюдо като дзен-изкуство опират твърденията си на факта, че стрелбата с лък е съществувала хиляди години преди дзен-будизма да навлезе в Япония. Също така твърдят, че да се търси мистицизъм и религиозна практика в кюдо е нелепо и е породено най-вече от труда на професо Ойген Херигел „Дзен и изкуството на стрелба с лък”, преди написването на който кюдо е било практикувано единствено като спорт и за развлечение.
Да се отрича взаимодействито между дзен и кюдо, обаче, е твърде наивно. На пъво място, малко са сферите в японското общество, върху които дзен да не е оказал влияние през вековете. След това, дори популярното схващане за кюдо да се гради единствено върху споменатия по-горе труд (което е слабо вероятно), това не променя факта, че кюдо днес съществува именно като резултат от това схващане, тоест, дори дзен да не е бил присъщ на стрелбата с лък в миналото, в днешната реалност връзката на двете не може да бъде отречена. И на последно място, да се говори за „мистицизъм” и „религия” относно дзен е изопачаване на самата му философия, доколкото самият дзен-будизъм не може да бъде разглеждан като религия. Трудно е да се каже какво точно е дзен, извън традиционното схващане, че той просто е (но да се определя какво е или не е дзен така или иначе не е цел на тази разработка). До тази истина се достига вървейки по даден път. Един от възможните пътища е този на лъка.

V. Библиография

Херигел, Ойген. „Дзен и изкуството на стрелба с лък”

Yamada, Shoji. „The Myth of Zen in the Art of Archery” (http://www.thezensite.com/ZenEssays/CriticalZen/The_Myth_of_Zen_in_the_Art_of_Archery.pdf)

Leonard, George. „The Zen Way to the Martial Arts.” (http://www.shotokai.cl/otras_artes/introzen.html)

http://en.wikipedia.org/wiki/Kyudo

Судзуки, Д. Т. „Наука дзен – ум дзен”

Споделяне


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *